Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Сря30092020

Брой 187, Година XXXI

            Валута: 1 USD = 1.67595 BGN1 GBP = 2.16095 BGN1 CHF = 1.80827 BGN
Back Вие сте тук:Начало Историята е една (2) Опявай, отче, опявай! Каквото за всички, това и за мен!

Опявай, отче, опявай! Каквото за всички, това и за мен!

Подвигът и саможертвата на илинденци и преображенци от българския бунт през лето 1903-о продължава да пари сърцето ни

Петър ХАДЖИЕВ

Сложен път на раз­витие извър­вява Вът­реш­ната македоно-одринска революционна организация до историчес­кия кон­г­рес в Солун от 24 януари 1903 година, когато в една от стаите на мъж­ката бъл­гар­ска гим­назия се взема историчес­кото решение за въс­тание в Македония и Одринско.Този път е изпъл­нен с много противоречия относно начина на добиване на свободата, но еднов­ременно с това е белязан със стотици примери на жер­т­воготов­ност в името на тази свобода. Седем­надесет са делегатите, които под пред­седател­с­т­вото на Иван Гар­ванов, обсъж­дат въп­роса за едно близко въс­тание, като всеки пред­с­тавител излага със­тоянието на своя район. „След това пред­седателят пос­тави на разис­к­ване въп­роса: трябва ли да има въс­тание нап­ролет? — четем в протокола на кон­г­реса. — Сериозни и дълги разис­к­вания се поч­наха от страна на всички членове, раз­к­риха се и се обсъдиха всички страни на въп­роса. Разис­к­ванията продъл­жиха и на другия ден, 3 януарий. След като се намери въп­росът напълно изчер­пан, прис­тъпи се най-сетне към гласуване, и всички единодушно гласуваха в положителен смисъл. Това стана на 3 януарий, на единадесет часа и двадесет минути преди обед, минута свещена и съд­боносна за един пет­вековен роб. Дано тя, изходяща от мрач­ното минало, озари бъдещето с щас­тие на страдал­чес­кия народ! Това бе общ сър­дечен клик на членовете, които решаваха съд­бата на народа. Разис­к­ван и въп­росът, какво трябва да бъде въс­танието, час­тично или пов­семес­тно стратегично, реши се да стане повсеместно-стратегично. “

Решението на Солун­с­кия кон­г­рес, взето в отсъс­т­вието на най-важните членове на ВМОРО, сред които е и Гоце Дел­чев, среща много критики, но верни на положената клетва да се жер­т­ват за отечес­т­вото, то е прието и вед­нага започва кон­к­ретна работа по под­готов­ката на въс­таничес­ките дейс­т­вия. Кон­г­ресът на Битол­с­кия революционен окръг, проведен през април 1903 г. в с.Смилево, Битол­ско, кон­к­ретизира детайлно много от въп­росите, свър­зани с пред­с­тоящите битки. Запазеният протокол от заседанието дава изчер­пателна инфор­мация за разис­к­ванията. На учас­т­ниците в бунта се въз­лагат десет задачи, сред които са: да прек­ратят път­ните, телег­раф­ните и пощен­с­ките съоб­щения, обезоръжаване на тур­с­кото население до кол­кото може, нападение на правител­с­т­вените учреж­дения, нападение според обс­тоятел­с­т­вата на всяка тур­ска команда била тя войска или башибозук, бранене на хрис­тиян­с­кото население, включително и чуж­дите поданици от тур­с­ките нападения и не на пос­ледно място „зап­рещаване да се нападат мир­ното тур­ско население и да се посяга на тур­с­ките жени,деца и стаци.“

На Смилев­с­кия кон­г­рес се приема и въс­танически дис­цип­линарен устав. Той е изработен от Борис Сарафов и Н.Дечев и в него се рег­ламен­тират правата, длъж­нос­тите и наказанията на въс­таниците, десет­ниците, цен­т­ровите и район­ните вой­води. Уставът е изработен на базата на дейс­т­вуващите по онова време военни устави в Княжес­тво Бъл­гария, което е още едно доказател­с­тво за бъл­гар­с­кия харак­тер на въс­танието. За много от провиненията един­с­т­вено наказание е смърт. Със смърт се наказва неиз­пъл­нението на дадената клетва, неиз­пъл­нение заповедите на начал­ниците, проявите на малодушие, мародер­с­т­вото, пиян­с­т­вото, блуд­с­т­вото, изнасил­ване на жени. Специално място в устава е отделено на задъл­женията на въс­таника към знамето. “Знамето, докато е жив, да пази длъжен е всеки, да му нап­рави скъпа пос­теля от соб­с­т­веното си тяло, та тогава да се повали то“, четем в този забележителен документ. Ще минат само броени месеци и историята ще докумен­тира десетки примери на невиж­дан въс­танически гериоизъм при защитата на бой­ната светиня, как­вато за бъл­гарина е знамето. След време Михаил Розов, член на Кос­тур­с­кото гор­ско начал­с­тво по време на Илин­ден 193 г. ще раз­каже: “ И трите чети имат по едно бойно знаме, поверено им от революцион­ните цен­т­рове, които пред­с­тав­ляват и пред които всички чет­ници са се клели за вяр­ност към идеите и целите на въс­танието. Взели са учас­тие в боевете при Клисура, Биг­лища, Бигла и Псодери, Кай­нак, Гулината, Порта, Невеска, Вишени и др. Преб­родили са на няколко пъти Кос­тур­ско и от боевете по дип­лите се носят поражения от вражески кур­шум. Загориц­кото знаме е продуп­чено от три кур­шума и единият ъгъл (дес­ният, дол­ната страна) скъсан, но не откъс­нат, блац­кото знаме е продуп­чено от седем кур­шума и всред средата оцапано с кръв при боя на Гулината от чет­ниците (убити) Орлов Атанас и Сидов Анд­рей, които пад­наха при същия бой и върху чиито тела шепа техни другари, за да почетат тях­ната памет, пок­риха ги за две минути със знамето. Коном­лад­с­кото знаме е пронизано от 18 кур­шума, а една граната при боя при Бигла отнесе и раз­къса сред­ната част. И трите знамена са художес­т­вено изработени, творба на кос­тур­с­ките дас­калици от с.Смърдеш, Загоричани и Шес­тово. По форма те са еднообразни:Блацкото и Коном­лад­с­кото с ясночер­вен фон от две платна,а ъглите им украсени със сър­мени киски,а Загориц­кото– с по-тъмночервен фон. По големина са раз­лични. Коном­лад­с­кото е с раз­мери (приб­лизително) 1,10 метър на 1,50 м. На едната страна е извезана млада мома с раз­гъната сабля в ръка, а под краката си тъпче полумесеца. На другата страна с коп­рина е извезан без­с­мър­т­ният куп­лет от Ботевата „Молитва“: “Вдъхни всекиму, о, Боже, любов свята за свобода, та като въс­тане роба, в редовете на бор­бата да си намера и аз гроба“…“ Какъв по-силен факт от този, доказ­ващ какви по род и кръв бяха хората, които в бун­тов­ното лято на 1903 г. дръз­наха с оръжие в ръка да си извоюват свободата.


От много години в род­ната ми къща в Доб­ринище на стената стои закачена фотог­рафия, с която много се гор­дея. Мъже, снимани в чет­ническа униформа. По лицата им се чете решител­ност за големи дела. И наис­тина през бун­тов­ната 1903 г. тези мъже се сражават за свободата на род­ния Пирин­ски край. Единият от чет­ниците на сним­ката е и моят прадядо Лазар Хаджиев.Не се знае в нашия род много за неговия „комит­лък“, но от поколение на поколение се предава тази снимка, която раз­казва за историята на едно въс­тание. И от поколение на поколение се предава името му Лазар — най-напред на моя баща, а след това и на моя син.

Ядрото на Доб­риниш­ката чета е сфор­мирано в Самоков,откъдето тя тръгва за род­ния Раз­ложки край след обявяването на въс­танието. Преди да потег­лят, чет­ниците се снимат с ушитото за четата специално знаме. То е извезано от учител­ката Невена Г.Малчова от гр.Самоков, за която се знае, че родителите й са от Раз­лог. Изработ­ката на знамето много се харесва на чет­ниците. Историците по-късно ще отбележат, че от Охрид до Лозен­г­рад и от Раз­ложко до Солун­с­кото поле се раз­вявали знамена с едни и същи бъл­гар­ски лозунги и сим­воли. Най-често това е яркият девиз на революцията “Свобода или смърт“ и лъвът, сим­вол на бъл­гар­с­ката бойна мощ. После чет­ниците повик­ват фотог­раф, след което подаряват тази снимка и на Невена Мал­чова със след­ния изписан текст на гърба: “В знак на приз­нател­ност за услугата Ви, показана нам в изработ­ването на знамето, подаряваме ликовете си на г-жа Малчова.Отляво надясно: Г.Чорбаджийски, Г.Демянов, Л.Хаджиев, Ап.Демянов, Ил.Демянов, 8.ІХ.1903 г.,Самоков“.Днес се знае, че чет­никът, който държи знамето е от съсед­ното на Доб­ринище село Елеш­ница.

По време на въс­танието знамето гордо се раз­вява в четата. В нея учас­т­ват още и Иван Деницин, К.Бозов, К.Прътев, Д.Мумин, Д.Пишаров и др. Доб­риниш­ката чета води пос­леден бой през есента на 1903 г. около с.Годлево, след което през Рила се оттегля на свободна територия. Шепа историческа памет е останала за моя прадядо Лазар Хаджиев. Каз­ват, че е бил много буйна глава, което впос­лед­с­т­вие му взема и…главата. През 20-те години на миналия век в една от кръч­мите на Доб­ринище след свада той е ударен с дърво по главата и от това умира. Като легенда се раз­казва, че същият този Лазар имал гърне с жъл­тици, заровено някъде по зидовете на къщата му. През Меж­дусъюз­ничес­ката война цялото Доб­ринище е запалено от гръц­ките войски и изгаря в пламъците. За да спасят живота си, жителите бягат към Юндола. Мародерите това и чакат. И когато прадядото Лазар се връща, от Аджиовото (Хаджиевото) злато няма и следа. Та така запада икономически родът ни, обичаше да се шегува моят баща. Сним­ката с комитата Лазар Хаджиев обаче и днес напомня за онези бун­товни и огнени дни на въс­танието, напомня за героич­ните ни деди и ни задъл­жава да раз­каз­ваме на нашите деца за ней­ната история, както и за въс­танието, в пламъците на което изгоряха хиляди бъл­гари. И да не заб­равяме никога, че Гоце Дел­чев и плеядата комита­джии около него посяха семената на революцията, с която може да бъде горд всеки свободолюбив народ!


На 2 август 1903 г. (Илинден) в ранни зори пукотът на пушките и тържественият звън на камбаните призовават населението в Битолския революционен окръг на борба. Щабът на въстанието издава позив, в който се казва:“...Ний вземаме оръжие срещу тиранията и безчеловечието; ний ратуваме в името на свободата и човещината; прочее, нашето дело стои по-високо от всякакви национални и племенни различия. Поради това ний трябва да наречем свои братя всички страждущи в тъмното царство на султана. Като нас българите страдат и власи, страдат и гърци, страдат и самите турци селяни. Ако днес гъркът и турчинът не са борци в нашите редове, ний отдаваме това на тяхното невежество и не можем да ги третираме като врагове, нито даже да ги поменем като такива. Наш враг е само турското правителство и оня, който излезе с оръжие или с донос против нас или отиде да се разправя с беззащитните старци, жени и деца вместо нас; с него ще се бием, нему ще отмъщаваме...“. След седемнадесет дни, на 19 август (Преображение) на бунт се вдигат и българите в Одринска Тракия, за да изпълнят взетото на конгреса Одринския революционен окръг на Петрова нива решение за въстание. За онези незабравими и вълнуващи дни по-късно ще разкаже Петър Ников, войвода на смъртната дружина в Заберново, действувала по време на въстанието в Странджанско: „Времето от конгреса до обявяването - около три седмици, бяха най-напрегнатите дни на смъртните дружини и за цялото население в Странджа и Тракия. Това бяха дни на трескава подготовка по всички посоки. През този период се създаде в Странджа същинска комуна, която с право наричат Странджанската комуна. Цялото движимо и недвижимо имущество на населението принадлежеше на революционната организация. Стопанската работа - жътва, коситба, вършитба и др., се извършваше колективно, за да можем членовете на смъртната дружина да бъдем заедно, оръжието ни да бъде под ръка и при случай - да се явим незабавно там, където стане нужда в пълна бойна готовност. В същото време жените ни през свободното от полска работа време, предимно вечер или в празници, приготвяха сухари за неприкосновен запас, шиеха дрехи, патрондаши, гласяха навуща и др. за своите мъже и синове - въстаници.“

На 20.VІІІ.(2.ІХ.) 1903 г. кон­г­ресът на Сер­с­кия революционен окръг, който заседава няколко дни в м. „Ливад­ката“ над с. Пирин, обсъжда въп­роса за учас­тието на окръга в избух­налото вече Илинденско-Преображенско въс­тание. Делегатите решават да не се вдига пов­семесен бунт в градовете и селата с масово учас­тие на населението, а въс­таничес­ките дейс­т­вия да се изразяват главно в активни нападения на четите на пос­тове на тур­с­ките войски, в прекъс­ване на телег­рафни и телефонни линии, взривяване на мос­тове и други. Тези акции имат за цел да облек­чат продъл­жаващите въс­тан­нически дейс­т­вия в Битол­с­кия и Одрин­с­кия окръг. В спомените си Георги Ив.Белев, пуб­ликувани през 1928 г. в сп. „Илюс­т­рация Илин­ден“, пише след­ното: “Решение в кой ден да бъде обявено въс­танието в Сер­с­кия революционен окръг бе взето на 5 сеп­тем­ври 1903 г. от обединените революционни сили на дей­ците на ВМОРО и тия на Вър­хов­ния македоно-одрински комитет…Съветът взе след­ните решения:

1. Въс­танието в Сер­с­кия революционен окръг да бъде обявено на 14 сеп­тем­ври, Кръс­тов­ден, и да бъде то общо, повсеместно…4. Отрядите на Атанас Янкова, Христо Таношева, Димитър Зог­рафова, Алек­сан­дър Манова, Владимир Каназирева, Никола Леф­терова, Серафим Пар­талева, Цвятко Бизева, Кон­с­тан­тин Молерова и др. под начал­с­т­вото на Анас­тас Янкова да дейс­т­вуват в Разложко…Започваше кър­вавата драма. Пирин се гот­веше да види едно от най-големите зрелища, които историчес­ката роля му бе отредила…“

Съг­ласно плана на 14/27.ІХ.1903 г. въс­тава и Раз­ложко. Но поради липса на съг­ласуваност в дейс­т­вията, важ­ният опорен пункт, какъвто е тогаваш­ният град Мехомия, остава незав­зет. В града са изгорени над 200 бъл­гар­ски къщи, загиват над 45 бъл­гари. В завър­залите се през сеп­тем­в­рийс­ките дни сражения загиват въс­таници в Бачево, Обидим и Кремен. Пос­лед­ните две села са напълно опожарени.

На 17/30.ІХ. в днеш­ния град Белица пламва ожес­точена битка, която продъл­жава близо ден. Срещу въс­таниците и чет­ниците се изп­равят модерно въоръжени тур­ски вой­ници, които принуж­дават населението да напусне отб­раняваните позиции и да се оттегли в свободна Бъл­гария. В сражението срещу поробителите вземат учас­тие и рус­ките доб­роволци Орловец –корес­пон­дент на в. „Сан­к­т­петер­бур­г­с­кие ведомости“, и Пржевал­ски — корес­пон­дент на в. „Славян­с­кий юг“. Повече от 120 души, жители на Белица, са убити от тур­с­кия аскер. За онези драматични и трагични времена свидетел­с­тва в своя „Хай­душки днев­ник“ Кочо Молеров, активен учас­т­ник в събитията. За Белица той пише: “Изгорелите къщи свет­лееха като някакви кан­дила, а които догаряха, даваха страшни пламъци…Такива големи стъл­бове от пламък имаше по всички места. Те бяха като огнена вълна сред огнено море. Гледах гроз­ната кар­тина. Окол­ните ридове, цялото Раз­ложко поле бяха зловещо осветени. До ушите ми стигаха грозни стонове и раз­дирателни гласове на хора, които горяха под пламъците или ги колеха турците…Аз плачех над това огнено гробище, в което мър­т­вите искаха още да живеят…“


В сеп­тем­в­рийс­ките дни на 1903 г. един бъл­гар­ски учител на име Радон Тодев, преди да поведе своята чета от 70 комити в боен поход по време на Илин­ден­ско– Преоб­ражен­с­кото въс­тание, отвежда другарите си в цър­к­вата „Св.Троица“ в Бан­ско. И тогава се случва нещо невиж­дано не само в род­ната, но и в светов­ната история. Вой­водата нарежда на свещеника да опее приживе като мър­тъвци цялата чета, защото е знаел, че отиват на сигурна смърт. И когато попът стига до един от най-младите герои, в храма извед­нъж оттеква гласът му: “А, не, Гос­поди! Теб не мога да те опея! Та миналата неделя аз те вен­чах тук с младата ти булка!“ „Опявай, отче, опявай! Как­вото за всички, това и за мен!“, отсякъл младоженецът. После цялата Радонова чета потег­лила към своята Гол­гота. В пос­лед­валата битка със 600 души аскер намират геройс­ката си смърт 26 от чет­ниците, както и вой­водата им Радон Тодев.

Запом­нете имената на героите, те трябва да се знаят и пом­нят от нашите деца и внуци, ако искаме да я има днес, а и утре Бъл­гария: Иван Дъс­каров от Бан­ско, Тодор Кър­лев от Бан­ско, Георги Везелов от Бан­ско, Тодор Топорилов от Бан­ско, Иван Говедаров от Бан­ско, Георги Скаб­рин от Бан­ско, Иван Баряков от Бан­ско, Георги Бър­дарев от Бан­ско, Иван Витанов от Бан­ско, Илия Мехомийски от Бан­ско, Кос­тадин Донюв от Бан­ско, Марко Зех­тен­джийски от Бан­ско, Христо Мутаф­чиев от Бан­ско, Иван Пидов от Бан­ско, Кос­тадин Кючуков от Бан­ско, Васил Драгосинов от Бан­ско, Лазар Трен­чев от Бан­ско, Иван Гем­ков от Бан­ско, Атанас Двор­нов от Бан­ско, Лазар Иляничин от Бан­ско, Георги Керан­джиев от Бан­ско, Минчо Кюр­к­чиев от Бан­ско, Петър Попов от Год­лево, Тома Дамянов от Год­лево, Димитър Бен­гьов от Год­лево и Янаки Аба­джиев от Год­лево. В наши дни в двора на цър­к­вата «Св.Троица» в Бан­ско има мраморна плоча, на която са изписани за вечни времена имената на героите — мъченици.

За под­вига на този изк­лючителен бъл­гарин, какъвто е бил учителят Радон Тодев, Кочо Молеров съчинява баладата „Жална ми, бабо, пос­лушай“, която е пуб­ликувана в едноимен­ната книжка през 30-те години на миналия нек. В нея са включени 27 песни, две от които са на Кос­тадин, а другите — на брат му Димитър. На корицата на стихос­бирата е отпечатана снимка на Радонова майка. Очите й са тъжно, но еднов­ременно с това и горди, че е отг­ледала такъв герой. В научна раз­работка на Гълъбица Тодева, пос­ветена на братята Димитър и Кос­тадин Молеров и фол­к­лорът на Бан­ско, пуб­ликувана в сбор­ника „Бан­ско, изс­лед­вания и материали“, С., 1996 г. се посочва, че песента „Жална ми, бабо“, пос­ветена на Радон Тодев е написана за въз­х­вала на на въс­таниците. Изпол­з­вани са елемен­тите на баладата, като авторът пос­тига високо художес­т­вено майс­тор­с­тво. „Във въз­к­ресяването на героя се вижда желанието на народа към обез­с­мър­тяване на вой­водата. Всичко това е близко до баладата за Хаджи Димитър. Двете произ­ведения са сходни и с това, че самият герой, вой­водата Радон Тодев с дружината си пов­таря величието на Ботевия под­виг. Така както народът запява песента „Жив е той, жив е“, така запява и песента „Жална ми ‚бабо, пос­лушай“, чиято музика е съз­дадена също от Кос­тадин Молеров.“, отбелязва Гълъбица Тодева.


Въс­таничес­ките дейс­т­вия от лятото и есента на 1903 г., с които поробеното население в Македония и Одрин­ско искаше свобода и сносен човешки живот, за тур­с­ката власт бе дос­татъчен повод, за да се започне изт­реб­ление на бъл­гар­с­кия елемент, който й бе най-опасният враг, рушител на и без това прог­нилата империя. Битол­с­кият валия ясно го казал: „… да се унищожат всички бъл­гар­ски села.“ С такава дирек­тива тръг­ват аскер и башибозук „да потушават“ въс­таналите области в Македония и Одрин­ско. И докато въс­таниците се въз­дър­жат да посягат на мир­ното тур­ско население, освен там, където то излиза с оръжие да под­к­репи войс­ката, аскер и башибозук се нах­вър­лят върху без­защитни села, избиват старци, деца и жени, ограб­ват и палят къщите. Фак­тите само за род­ния Пирин­ски край са повече от жес­токи…

В Нев­рокоп­ска околия: с. Обидим, бъл­гар­ско село от 250 къщи. След сражението, станало на 16 сеп­тем­ври, селото е било запалено и цялото опожарено. Изк­лани били 26 души мъже, жени и деца. Много от изк­ланите жени пред­варително били обез­чес­тени. Останалите жители на селото избягали в Бъл­гария.

Кремен, бъл­гар­ско село от 198 къщи. След сражението на 18 сеп­тем­ври войс­ката нав­лязла в селото, ограбила го „до игла“ и цялото опожарила. Изк­лани били 17 души. Жителите му избягали в Бъл­гария.

В Мел­нишка околия: с. Пирин, бъл­гар­ско село от 140 къщи. След сражението на 1 сеп­тем­ври войс­ката нахъл­тала в селото, ограбила го и опожарила 17 къщи и 40 плевни. Убити и изк­лани повече от 35 души. Сел­с­кият свещеник бил зак­лан по пътя при зав­ръщането му в селото.

В Раз­ложка околия: Мехомия (сега гр. Раз­лог), наб­рояващ тогава 650 бъл­гар­ски къщи и 200 мохамедан­ски. При сражението, станало на 14 сеп­тем­ври в града, войс­ката напад­нала бъл­гар­с­ката махала, ограбила я и опожарила 95 къщи и тол­кова плевни. Убити и изк­лани 18 души и много други живи изгорени. Голям брой жени обез­чес­тени и отв­лечени в харемите.

Село Бачево, със­тоящо се от 130 бъл­гар­ски къщи и 120 мохамедан­ски, след сражението на 14 сеп­тем­ври войс­ката нав­лязла в селото, ограбила го и опожарила 4 къщи. Убити и изк­лани над 50 души, между които и едно двегодишно дете. Повечето от селяните избягали в Бъл­гария.

Село Белица, със­тавено от 540 бъл­гар­ски къщи и 110 мохамедан­ски, на 18 сеп­тем­ври при завър­залите се в селото сражения войс­ката опожарила цялата бъл­гар­ска махала, след което чет­ниците запалили и изгорили мохамедан­с­ката махала, чиито жители учас­т­вували с оръжие срещу четите и убивали мес­т­ните бъл­гари. По тоя начин цялото село било обър­нато в пепелище. Аскерът изк­лал 120 души старци, жени и деца. Всички бъл­гари избягали в Бъл­гария.

Освен гор­ните села, ограбени били и селата Год­лево, Недобър­ско, Горно Драг­лище и Долно Драг­лище.


Героич­ната борба на бъл­гар­с­кото население в Македония и Одрин­ско продъл­жава няколко месеца. За епич­ните битки пишат влиятелни западни вес­т­ници, а свое мнение дават и дип­ломати. Август Карл, авс­т­рийски кон­сул в Битоля ще отбележи: “Бъл­гар­с­кото въс­тание започна…Това въс­тание не е дело на отделни агитатори и прес­тъп­ници, както си поз­воляват много вес­т­ници да твър­дят. Това е изб­лик на недовол­с­т­вото на един цял народ…В тия области (става дума за въс­таналите масово) живеят 250 000 бъл­гари, по-голямата част от които се отнасят със сим­патия към революцията и я под­к­репят отк­рито или тайно.“ „Въс­танието, може да се каже, е народно, що се отнася до македон­с­ките бъл­гари. От богатите тър­говци, които малко има да спечелят, а всичко могат да изгубят, и до нещас­т­ния селянин, който носи по ходилата си белезите от „тър­сенето на оръжие“, всички са замесени във въс­танието“, отбел­звя Джеймс Баучер, анг­лийски пуб­лицист и корес­пон­дент на в. „Таймс“.

Около 20 000 въоръжени въс­таници дни наред се сражават срещу 300 000-на тур­ска армия. Бяха съз­дадени Крушев­с­ката и Стран­джан­с­ката репуб­лики и поробеното население вкуси макар и за малко от плодовете на свободата. Но себеот­рицанието, пат­риотиз­мът и саможер­т­вата не бяха дос­татъчни за край­ната победа. Слож­ната меж­дународна обс­тановка не поз­воли на Бъл­гария официално да се намеси, а Сър­бия, Гър­ция и големите европейски дър­жави заеха враж­дебна позиция към въс­танието, желаеха неговото поражение и оказаха морална и материална под­к­репа на Тур­ция. Впрочем запад­ноев­ропейс­ките дър­жави никога не са под­к­репяли Бъл­гария по национал­ния й проб­лем, а тъкмо обрат­ното: активно са съдейс­т­вували за откъс­ване на територии от нея и са под­помагали новите поробители. Тези и други причини поз­волиха на Тур­ция да потуши звер­ски въс­танието и да потопи в кръв цяла Македония и Одрин­ско.



През 1904 г. революционната организация, повдигнала бунта от 1903 г. издава Мемоар, в който е направена равносметка на жертвите, дадени по време на Илинденско-Преображенското въстание. Използвани са различни сведения, в които за времето от 20.VІІ.до 20.ІХ. 1903 г. са отбелязани опожарените селища, изгорените и разрушени къщи, изкланите мирни жители, затворените, броя на бежанците в 4-те въстанали вилаета. Мемоарът отразява болката и трагедията на хиляди хора, дръзнали с оръжие в ръка да добият свещеното право на всеки човек на свободен живот. Според справката на Вътрешната организация за по-малко от два месеца в Битолския, Одринския, Солунския и Скопския вилает са опожарени 201 села и 12 440 къщи, 4694 души са убити или изклани и около 70 000 души са напуснали завинаги родните си места. Голяма част от бежанците намират подслон в България, други отиват в Европа и Америка. Тези цифри обаче не са пълни, защото в мемоара не са посочени опожарените църкви, манастири и общини. Не е точен и броят на бежанците, които според някои документи са много повече.

---

От онези трагични времена изминаха 117 години, а под­вигът и саможер­т­вата на илин­денци и преоб­раженци продъл­жава да пари сър­цето ни. Бъл­гар­с­кото въс­тание в Македония и Одрин­ско, естес­т­вено продъл­жение на слав­ната Април­ска епопея от 1876 г. още един път доказа, че свободата без кръв не може да се извоюва. Ръководителите на бунта са знаели, че той е обречен на неус­пех, че гоненията и прес­лед­ванията ще бъдат големи и жес­токи, но въп­реки това вдигат народа на смър­тен бой с надеж­дата, че гласът на поробените ще бъде чут, така както нав­ремето априлци събудиха зад­рямалата съвест на Европа. За жалост тогава същата тази Европа не можа, а и не поиска да реши кър­вящата рана, наречена македон­ски въп­рос. Именно тази рана илин­денци се опитаха да зат­ворят през 1903 г., но за жалост усилията им останаха без­п­лодни. Въп­реки това великият ден на жер­т­воп­риношението има своето място и значение в национал­ната ни история. Това място летописецът на бунта Христо Силянов определи така: “В лицето на въс­таналите македонци Тур­ция виж­даше най-завършеното въп­лъщение на бъл­гар­с­кото бунтарство.Турците смятаха, че изкореняват общата бъл­гар­ска опас­ност за владичес­т­вото им в Европа, когато изливаха върху тях гнева, набиран от ред години спрямо целия бъл­гар­ски род. Ето защо илин­ден­с­кият под­виг е не само най-високата точка на бор­чес­кото нап­режение в Македония, но изкупителен ден на общия бъл­гар­ски стремеж за свобода.“ Историците са категорични в оцен­ката си, че въп­реки неус­пеш­ния и кър­вав край на въс­танието, то показа на цял свят, че бъл­гарите от Македония и Одрин­ско обичат свободата и не тър­пят хомота на чуж­дото национално роб­с­тво. А старата пожъл­тяла семейна снимка не само днес, но и в бъдеще ще напомня на моите деца, а и на тех­ните деца за онези бун­товни и огнени дни на Илинденско-Преображенската епопея, за под­вига на хилядите бъл­гари, които саможер­т­вено изгоряха в пламъците на бунта. Заб­рава на имената им няма да има, докато я има Бъл­гария!