Вестник Земя

Недялко Йорданов за ученическите спомени

Написах едно стихот­ворение, на което Хайго написа музика и го изпях на кон­курса Бур­гас и морето 1997 г. За първи и пос­леден път се явявам на кон­курс и като певец. И не щеш ли получих наг­рада. Отдавна не съм пял тази пес­ничка на моите рецитали, но напос­ледък тя не ми дава мира да я споделя тук, с вас.

АХ, КОЛКО МНОГО ГОДИНИ

Ах, колко много години, пълни с любов и омрази!

Беше отдавна, отдавна, но споменът още ме води

там във Бур­гас, на площада — моята Трета гим­назия,

старата цър­ква отс­реща “Свети Кирил и Методи“.

Тя — ученичка с прес­тилка, с номер зашит на ръкава,

аз — ученик със фуражка, със козирка над очите.

Свиреше акор­деонът на ком­сомол­ска забава.

Нямаше касетофони, ни дис­котеки, ни Бий­тълс.

Аз я поканих на танц — беше танго или румба.

Брой­каха старите дас­кали да се дър­жиме прилично.

Тя се притисна до мене и ненадейно ни хрумна

да се измък­нем навънка двамата поединично.

По улица “Богориди“ спряхме се там до морето.

Да се обичаме вечно пред него си дадохме клетва.

Нямаше даже целувка — това не беше прието:

“Не се целувай с мом­чета!“ — мама така я съветва.

Беше отдавна, отдавна — цели четир­сет години!

Смеш­ните клетви за вяр­ност вече със прах са пок­рити.

Пият кафета момичета на улица “Богориди“,

чакат мом­чета със дънки и обеци на ушите.

Колко пропус­нати мигове! Колко нелепи заб­рани!

Колко щас­т­ливо невежес­тво! Колко илюзии сини!

Друга любов всеот­дайна още душата ми храни,

щом ме налегне омраза в днеш­ните трудни години.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля!

Недей се изнизва без­душно, спри се, о, време прок­лето!

Кой ме облече отново в тази изтър­кана роля!

Аз съм мом­чето, което още говори с морето.

1997