Ядосах се на фалша, затова написах книгата „Политически НЕкоректно”

Ядосах се на фалша, затова написах книгата „Политически НЕкоректно”

Пиша само това, в което наистина вярвам. Предполагам, че някои хора ще харесат написаното, а други ще се разгневят. Но и едните, и другите ще се замислят

Петър Вол­гин, жур­налист

–Гос­подин Вол­гин, кога у вас узря решението да напишете „Политически некорек­тно“?

–Ядосах се. Ама много. И затова написах тази книга. Ядосах се на фал­шивия език, който изпол­з­ваме. На мис­лов­ните щампи, с които сме зад­ръс­тили съз­нанието си. На пос­тоян­ното съоб­разяване с всичко и всички. На отказа да бъдем себе си. На неис­товия стремеж да се нап­равим на някакви други, само и само да ни харесат. В „Политически НЕкорек­тно“ не се съоб­разявам с нищо. Пиша само това, в което наис­тина вяр­вам. За либерализма, популизма, лявото, национализма, НПО-тата, ЕС, САЩ, Русия…. Пред­полагам, че някои хора ще харесат написаното, а други ще се раз­г­невят. Но и едните, и другите ще се замис­лят. Именно това искам да пос­тигна – да помогна на хората да мис­лят. Със соб­с­т­вените си глави. Да прес­танат да изпол­з­ват полит­корек­тни калъпи. Всеки подобен калъп ампутира оригинал­ността.

–Кол­кото повече се раз­вен­чават елитите, тол­кова сякаш мнозина се стремят към тех­ния начин на живот, или просто игнорират властта. Какво бихте отговорили на: „трябва ли да ме интересува кой държи парите, ако не пречи на лич­ната ми свобода, ето, мога да пътувам нав­сякъде и да се реализирам според въз­мож­нос­тите си?”

–Раз­бира се, че най-важният въп­рос е „кой държи парите“. Игнорирането му не е проява на висок интелект. Пред­с­тавата, че можеш да си без­к­райно щас­т­лив, без да си дос­татъчно добре материално обез­печен, е несъс­тоятелна илюзия. ОК, на теория никой не ти пречи утре да се качиш на самолета и да отидеш да почиваш на Хонолулу. Или да раз­г­ледаш Лувъра, ако искаш да минеш за по-извисен. Само че как ще го нап­равиш на прак­тика, когато имаш вноски по кредита, ипотека, когато трябва да плащаш училището на децата и лечението на родителите си. Идеята, че същес­т­вува някаква свобода, която изобщо не е свър­зана с пари, беше насаж­дана през пос­лед­ните десетилетия именно за да не се интересуваме кои са истин­с­ките финан­сови гос­подари, именно за да могат те без­кон­т­ролно да трупат богат­с­тва. Бед­ният човек няма как да бъде нито свободен, нито щас­т­лив. Това е аксиома.

–В „Политически некорек­тно“ правите обзор на лявата идея. Защо, мис­лите ли, че тя не дос­тига до хората адек­ватно, въп­реки многото изписани книги, даже учеб­ници по тази тема?

- Историята на левите идеи е изк­лючително многооб­разна и пълна с бляс­кави и тъмни страници. Леви са Карл Маркс и Фрид­рих Енгелс, както и Карл Кауцки и Едуард Бер­н­щайн. Леви са Ленин и Сталин, както и Жан Пол Сартр и Режи Дебре. Леви са „децата-цветя“ от 60-те и „Чер­вените бригади“ от 70-те. Леви са Фидел Кас­тро и Че Гевара, както и Мао Дзе Дун и Хо Ши Мин. Мога до утре да засип­вам читателите с имена, но едва ли има смисъл. Виж­дате колко раз­лични хора, раз­лични въз­г­леди раз­лични политики попадат в лявото. Затова никак не е лесно да дадеш една прос­тичка дефиниция на лявата философия и на лявата политика. Най-общо и най-популярно казано, лявото защитава правата на работещите хора, на тези, които живеем от труда си, а не от нас­лед­с­тва и финан­сови спекулации. Лявото е за равен шанс на всички, не само за богатите. Левите вяр­ват, че един по-добър свят е въз­можен, един­с­т­вено когато повече хора работят за това, и не вяр­ват в „спасението поединично“.

–Как стана така, че в Бъл­гария още се прирав­нява лявата политика с тоталитар­ната власт?

Едни правят това от глупост, други от злонамереност. Основ­ният проб­лем е в лип­сата на знания. Много се омър­зеливихме. Мързи ни да четем. Мързи ни да се интересуваме от нещо друго, извън драмите в „Биг Брадър“ или в краен случай, в бъл­гар­с­кия пар­ламент. И двете не са особено смис­лени. Раз­читаме един­с­т­вено на това, което говорят по телевизията или от нещата, които инф­луен­сърите /каква чудна бъл­гар­ска дума,а!/ споделят във фейс­бук. През почти целия преход подобни люде пов­таряха, че лявото е нещо много лошо, че лявото и ГУЛАГ са синоними. Много хора приеха тази глупост за даденост. Ако обаче се замис­лим малко повече, ще осъз­наем, че лявото винаги е било нераз­ривно свър­зано със свободата. Свободата от принудата и от задъл­жител­ните катехизиси.

–Доста леви фор­мации клонят към неолиберализма, срещу който би тряб­вало да се борят, имате ли обяс­нение за това?

С въз­хода на политици като Тони Блеър във Великоб­ритания и Гер­хард Шрьодер в Гер­мания започна преориен­тирането на традицион­ната левица към цен­нос­тите на улт­ралиберализма и пазара. Социал­демок­рацията, класичес­ките леви пар­тии загър­биха интересите на хората от работ­ничес­ката класа и започ­наха да защитават сред­ната класа, както и да се иден­тифицират с кул­тур­ните елити. Пос­тепенно традицион­ната левица все повече започна да прилича на традицион­ната дес­ница. В резул­тат на тази нераз­личимост гласоподавателите започ­наха да я напус­кат. Във Фран­ция, Италия, Авс­т­рия, както и в много други европейски дър­жави, хората с ниски доходи, които някога бяха естес­т­вен елек­торат на левицата , се ориен­тираха към пар­тии от рода на Национал­ния фронт /сега се нарича Национален сбор/ на Марин Льо Пен, „Лигата“ и Движение „5 звезди“ в Италия. Изобщо през пос­лед­ните години традицион­ното ляво все повече изчезва от политичес­ката карта и на мяс­тото му идват нови леви и десни движения. Това изчез­ване е резул­тат преди всичко на либерализирането на лявото. Кол­кото по-либерална става левицата, тол­кова повече се свива. Като шаг­ренова кожа.

–Бихте ли срав­нили геополитичес­ката кар­тина днес с друг проб­лемен период от историята?

- Срав­ненията могат да бъдат твърде под­веж­дащи. Сега е популярно днеш­ната дейс­т­вител­ност да бъде срав­нявана с трий­сетте години на миналия век, да се сочи опас­ността от наб­лижаваща дясна или лява дик­татура. Не ми изг­лежда реалис­тичен този вариант. Епохите са съв­сем раз­лични. Няма как да има нов въз­ход на фашизма, национал­социализма или комунизма. Но това не значи, че не трябва да внимаваме. Или по-скоро тези, които в момента определят съд­бата на света, глобал­ните елити, трябва да внимават. Защото ако продъл­жат с недал­новид­ната си политика, която има за основна цел преди всичко лич­ното им обогатяване, ще предиз­викат реак­ция, как­вато трудно би могла да бъде пред­видена. „Бун­тът на масите“ може да има най-различни измерения, някои от тях особено нелицеп­риятни. За да не се стига до подобни със­тояния, елитите трябва да се обър­нат към нуж­дите на обик­новените хора и да споделят с тях част от богат­с­т­вото си. Така, както нап­равиха в Западна Европа и Съединените щати след края на Втората световна война. Този ком­п­ромис предот­в­рати до голяма степен избух­ването на „чер­вени“ революции в Запад­ния свят. Пролетариатът раз­бра, че животът му може да бъде подоб­рен и без да вдига въс­тания. А елитът осъзна, че по-добре да се раз­дели с част от богат­с­т­вото си, откол­кото да загуби всичко. Не съм убеден, че днеш­ният елит може да мисли в такава дъл­бочина.

 –Кой политик от близ­кото минало е пример за вас?

–Често си мисля за двама политици, за двама дър­жав­ници – Шарл дьо Гол и Вили Бранд. И двамата са управ­лявали страните си в изк­лючително слож­ните години на Студената война. Независимо, че беше нераз­ривна част от Запад­ния свят, благодарение именно на дьо Гол Фран­ция беше силна и независима дър­жава. Не просто едно от колел­цата на евроат­лан­тичес­кия механизъм, а страна, с която всички се съоб­разяваха. Вили Бранд пък като кан­ц­лер на тогаваш­ната ФРГ въз­рази срещу пос­тоян­ното противопос­тавянето между Изтока и Запада и започна да раз­вива т.нар. Нова Източна политика. Ней­ната цел беше сближаването на двете сис­теми и намаляването на риска от ядрен апокалип­сис. Ето такива смели дър­жав­ници лип­с­ват днес. В момента на основ­ните управ­лен­чески позиции са излъс­кани роботизирани бюрок­рати. Антиподът им не са свободомис­лещи хора, а „страдащи от ишиас“ политици. Съг­ласете се, че това не е дос­тойна алтер­натива.

Интер­вюто е на Люд­мила Елен­кова

LIRA.BG